А, да обичаш бурното море, 
ще можеш ли,
кажи ми ти моряко?
И да пътуваш с тежките криле,
и да се връщаш сам, тук всяко лято.
А, знаеш ли ръцете как горят,
сърцето ти на части как се пръска,
и след това с птиците на дълъг път,
душата ти отново как възкръсва?
Ще можеш ли от слънцето дори,
да вземеш малко, може би назаем,
или леда когато се топи,
да бъдеш себе си докрай, незнаен?
На болката от всеки остър нож,
под сянката да скриеш всяка капка,
и да жадуваш всеки ден и нощ,
и да очакваш тя да бъде кратка.
Дъждът в твоите добри очи,
ще можеш ли да спреш, когато 
отново утрото простре лъчи
и цяло го посипва в бяло злато.
Как плахо го поглеждаш и мълчиш,
като стрели сълзите се  забиват,
но стъпките на някой друг следиш.
Виж как в скалите се разбиват,
но няма бряг. 
И само песента
далеч над хоризонта ще се носи,
А аз от сините пера
да чакам вест и да се моля нощем.