Вървях и някак много плахо листа трепереха от студ,
вървях, усмихнатото лято премина с птиците на юг.
От нейде вятъра довея във полета си сляп врабец.
 -Постой, за малко, песен пея, постой тук нямам никой друг.
За миг почувствал се доволен с небрежно овехтял каскет,
погалих птицата сиротна и смело продължих напред.
Вървях с години и събирах, простих на времето без страх,
вървях през лято, есен, зима със тази песен всеки час
до днес, когато аз неволно потърсих онзи порив чист
оставил във душата ми мил спомен под трепкащия лист.
Отново вятъра донесе с ята пристигащи от юг
онази много нежна песен през дните върнали ме тук.
Тогава още не разбирах, тя просто беше вътре в мен...
тогава не подозирах за този стар рефрен...тогава...
Още помня този стар врабец, усмихнах се спокоен.
Поисках да съм птица, но просто бях поет
и продължих с небрежно овехтелия каскет.