Смешни са ми тези старци, тези старци от Златарци.
Седнали са вън на двора, вън на двора, там пред бора.  
Аз надничам през вратата и показвам си главата.
Думат, думат, що говорят нещо като, че ли спорят.  
Баба е със очилата, две, три бримки пак замята.
Дядото държи портрета, вестник май е, за морета.  
Шушнат нещо все не спират, после нежно се допират
и оглеждат се, спокойни, слушат птички сладкопойни.  
Стъпвам леко и без риза за да чуя що е криза,
та нали сега прочита вестника си дядо Мита.  
А пък баба Мика много троснато говори, строго.
- Що ти мънкаш бре дъртако?
- Знам де, знам, че ми е свако!
- Леле, ти май недочуваш?
- За кого сега гласуваш?
- Малко глух си, не ти трябва.
- Кой и как ще заповядва?  
- Кучето защо си вие?
- В кръчмата ли? Що се крие?
- Брей, как не си още заспал?
- Хапнах Мико, хляб един цял.    
Той заглажда си корема и мустака, и перчема.
Тъй целува баба Мика.
Лика са си и прилика!                                         
                                                                               Снимка: Интернет