През спомени долита времето
забравени са днес, уви.
Завързани стрелките в стремето
на мъки, трудности , беди.
Един живот навярно тук не стига,
за да разберем кое е правилно,
какво ни взима и как изгубваме се в плен.
Задаваме си пак въпроси какви са нашите мечти.
Политаме или отново боси изкачваме скали
и всеки остър ръб отново ни пронизва,
прерязва ни на две.
Очите вперени нагоре , сълзи на топлото сърце.
Забравяме какво сме търсили,
всеки ден е важен и напред 
с ново утро и надежди, нови цели за успех.
Калява се човека от угрозата в играта на властта
или надмощието от изгодата на похот и лъжа.
Силите ни като по чудо възвръщат се от спомен мил,
от красотата на природата в душата съхранил.
Миговете нежност, милите слова,
едно красиво цвете припомня ми съня.
Как то израства от земята жадуващо за светлина
и в градината богата блести от чистота.
Росата бързичко отпива,
поглъща всеки слънчев лъч.
Усмихва се тогава и прегръща 
отново капчиците влюбен дъжд.

Да, неволите ни правят най вече живи, но не те ни правят чак толкова силни, както в цитата, а реабилитираните ни спомени за лошото, а останалите за красивото да съхраним, че да продължим да го търсим с усмивка и надежда в бъдещето си...

Разбира се.
Усмивката е задължителна.
Когато сърцето се усмихва няма начин да не си личи.
Когато с благата усмивка те докоснат
живота става по- добър, нали.
Когато и усещаш красотата
тя ще бъде твоя дом.
Заедно с добротата
компас по пътя ти и тих подслон.
В живота има неудачи,
но важното е да вървим.
Когато падаме да се изправим,
смирено да благодарим.
От грешките се учим.:)