Не мога да забравя онзи ден,
а може би не искам.
Простих, но въпреки това боли.
Премръзнали кокичета ми се усмихват.
Студено е.Навън вали, вали.

По роклите от лед снежинки тичат,
танцуват и се стапят във снега.
Денят с нощта не си приличат,
но утрото е тяхната мечта.

То пак ще ги докосне със наслада,
развеселени ще се поздравят.
А залезът ще ги целуне за награда,
отново те спокойни ще заспят.

Има ли вече кокичета или стихотворението е подранило?

Много трогателно ми въздейства на мен!
Прегръдка!

Краси, при мен има от края на декември :)

О да има.Малко позамръзнаха, но важното е, че са оцелели ;)))и както каза й Веси, по- рано се показаха тези момичета-кокичета.

... И ето иде минзухара
зимен огън в леден ден.
Кокичето цвета отваря
увяхнало уви бе, преди ден.
:)

Цветя да има на земята
с ефирен, топъл аромат,
те радост са ни за душата,
светът ни става по-богат
с красота и цветна нежност -
така живее се добре
и с хиляди мечти, копнежи
на непораснало дете
:)

И нека греят по Земята,
изпъстрена от хвърчила.
С очите на красотата
и в нашата душа.

Погледна роклята студена,
протегна се и благодари.
От този златен огън възхитена,
усмихна се и продължи.
Със нова пролет, ново утро,
Такава бе.Земята засия.
И эатанцува този лед, бе чудо
с килимчето от пролетни цветя.