Аз още тичам с хвърчило боса
по улиците прашни, калдаръмени.
В ръцете си понесла болката
превърнала ме в листопад от щастие.

Отпивам всеки тежък аромат
от притихналите и покрити истини,
а вечер с поглед го превръщам в прах,
зад ъгъла потъвам в сянката си.

Преглъщам неоновите светлини
и с дъх стаен по пътища политам,
с тревогата, с надеждата една
и радостта в очите - ручей бликащ.
 
Там стъпките морето ще ги отнесе,
ще ги превърне в капчиците искрени,
а вятъра с вярата като дете
в едно с облаците ще ги погали и поиска.
 
И Слънцето с очите си добри
ще се огледа във водата чиста,
с милувката на майчино сърце
ще се усмихне на Земята истински.

Поетичен полет на въображението.

Благодаря! За полет незнам, но със сигурност е поглед!

Много силно е, Диди, а финалът ме разплака!
Видях картината и много близка я чувствам!
Поздрави!

Ехааа! Това е заради сърчицето което имаш Веси, а не заради стихчето! БлагоДаря ти!

Радвам се на хубавите отзиви от вас в моя блог. Когато идвам във вашия виждам, че има стойностни неща - при вас също има какво да се прочете и да се види с удоволствие. Поздравления, Диди! Пожелавам ви много нови творчески успехи!

Много благодаря, сърдечно желая същото и на Вас!